Денят беше 19 декември, мястото - София. Столицата на умираща България трябваше да попадне под обсада. Фермери, студенти, еколози, бъдещи и настоящи майки - всички те, пардон всички ние (аз като представител на студентите)  трябваше да се изправят срещу властта. Още сутринта депутатите се уплашиха и председателят на парламента Георги Пирински закри парламентарното заседанието,  преди да е започнало. За съжаление с това, приключиха всички надежди, че нещо може да се промени.
    Въпреки заканите, че 500 трактора ще блокират София, в столичния град влезнаха едва 150 селскостопански машини с точно толкова фермери. След като поседяха малко пред парламента, те бързо се насочиха към МС, където очакваха, някой да чуе проблемите им. Това разбира се не се случи, но за сметка на това, фермерите успяха да се разделят на зърнопроизводители и млекопроизводители. Последва и страхотен скандал, след който уж отоново обединени тръгнаха към парламента. Там трябваше да се обединят с протеста на студенти и екозащитници, които не бяха повече от 100 души, колкото и да ми е трудно да си го призная. Вероятно уплашени от лошото време, пък и дългия преход от зала Христо Ботев до парламента (цели 8 км)  моите колеги непристигнаха.  Жадуваното обединение на протестиращите групи почти не се получи. Някои от земеделски лидери веднага се обявиха против общ протест с жалките (жалки точно колкото и целия протест) думи: ние нямаме нищо общо със студентите. В крайна сметка в повечето фермери надделя здравия разум и пред парламента се събра групичка от около 250 човека. Тогава забелязах и петдесетина момчета с качулки на главата. Момчета, които всеки е виждал по футболните мачове. Момчета, които бяха единствените, които осъзнават какво искат. Момчета, които не харасвем, но този път се прекланям пред гражданската им позиция. Когато Пирински излезна да успокои протестиращите, единствено те скандираха оставка, единствено те...  Когато студентските лидери  прикнаваха, студентите  да се оттеглят и да не позволяват на крайни фракции с грешна риторика да оглавят протеста, единствени те  скандираха "Заедно".  И накрая, когато всички си тръгнаха останаха само тези момчета с качулки на главите и грешна риторика ("Оставка" "Заедно")...
          Всичко това ми напомни за един католически свещеник, който разказва как нацистите са превзели всички поотделно. Как нито една група от хора не е помогнала на друга и така, докато накрая никой не е останал.  Точно това се случва и с нашата страна. Напълно в духа на - "Разделяй и владей", някогашните комунисти, сегашни капиталисти извършват геноцид спрямо българския народ, а ние седим и гледаме безучастно... Защо на 19 декември излезнаха само 250 човека да протестират? Защо те останаха разделени? Защо единственото бъдеще за мен е в чужбина? Защо позволяваме да убият държавата ни?

А защо, когато на 14-ти излязоха хилядите, онази групичка, пред която се прекланяш (в случая) изкара палките срещу униформените. Защо, когато се събраха млади, стари, софиянци, пловдивчани, майки, еколози, кардиолози, земеделци, пчелари (впрочем тях не ги видях, приемам присъствието им на доверие) обезумяха. Мразя насилието, признавам, но то не ме ужаси толкова. Майната му на боя, майната и на кръвта, на самоделките и на ледените буци. Едно обаче не ми побира главата (тъпча на едно място от тази сряда насам и не проумявам) как може една възрастна жена-майка, баба да се увлече подир платени ултраси. Оставям мелето на страна, но акъла къде беше, ето това не разбирам?